Cristal Head Vodka

The internet is a buzz with rumors on the latest “viral” video of Dan Aykroyd showing us his new Crystal Head Vodka in a gorgeous glass skull. Rumors include this being a video for the new Ghostbusters or some Indiana Jones… but i guess lesson to be learned here is ~ just because it’s going viral, doesn’t mean it’s not real!

I actually bought a few bottles today ~ lots of pics on the next page! Not the smooooothest thing i’ve tasted, but it’s not bad, and i’m totally in love with the glass skull bottle made by Bruni Glass in Milan, Italy. Apparently it is made byDiamond Estates Wines & Spirits Ltd, out of Newfoundland water triple crystal filtered through herkimer diamonds (aka double-terminated quartz crystals)! Really the story is just great though, and the video and bottle make the experience priceless ~ here are excerpts from the box: “In reverence of those enlightened after touching any of the thirteen crystal heads unearthed around our globe we offer this pure spirit”… “One of the most compelling archeological mysteries is the story of the 13 Crystal Heads. These heads are believed to be between 5,000 and 35,000 years old and were carved over a period of several hundred years but without any tool marks. In fact their very construction defies the laws of physics and common logic. They are believed to offer spiritual power to those who hold or possess them.”

Кубинско дълголетие

The best known Cuban coffee. 100% Arabica beans from the Cuban Sierra Maestra. This is the typical early morning coffee in Havana - and the one that wakes us up there after Daiquiri- and cigar tastings. Outstanding quality. Enjoy this Cubita either made as Espresso or by using the typical Latin American Cafetera.

Специално изследване на причините за големия брой столетници в Куба установи, че тайната на дълголетието се крие в спокойния живот без прекомерно консумиране на алкохол, но с много кафе, пури и секс, предаде АФП. Изследването е осъществено сред 54 от 100-те столетници, живеещи в кубинската провинция Вила Клара.

Според учените, направили изследването, по-голямата част от участниците са с ясно съзнание и добра памет, а въпреки годините си, продължават да извършват тежък физически труд.
Тайната на дълголетието според учените се крие в редовното, но не обилно хранене, честото пиене на кафе, пушенето и най-вече секса.
В Куба е създаден клуб на 120-годишните, който цели да увеличи броя на столетниците в страната, като разкрива чрез семинари тайните на дълголетието

CAFE

За родина на кафето се смята Eтиопия,където и до днес се среща и като диворастящо растение. Първи от арабите започнали да пият кафе не йеменците, а жителите на изчезналия град Джулфара нa територията на емирата Рас ел Хайма.При разкопките на този легендарен град археолозите открили вероятно най-древните зърна на Арабския полуостров, които се отнасят към началото на ХII столетие от нашата ера. Жулфарахците си приготвяли напитката, варейки зърна и изсушени листа.Този начин на приготвяне се използва и до днес на някои места в Арабския полуостров. Бедуинското светло кафе далля (по името на медния съд, в който се приготвя) е изключително силно и се пие в специални миниатюрни чашки за по 2-3 глътки. С далля и фурми бедуините посрещат желани и скъпи гости и до днес. Но своята популярност кафето дължи не на родината си, а на Йемен — Робите, отвеждани в арабските страни, пренесли странната храна на своите племена и тя станала достояние на арабите. Именно от там арабските търговци първи започват разпространението му. Все още дори и специалистите спорят за произхода на името му. Някои смятат, че „кафе“ се образува от арабското „кауе“, което означава сила, енергия. Други го свързват с названието „кахва“, идващо също от арабски и означаващо „вино“. Третата версия е на база името на провинция Каффа в южна Етиопия, където и до днес из горите се среща диворастящо кафе.

          Историята с откриването на напитката кафе се губи далеч назад във вековете. Една от легендите разказва за етиопския пастир Калид (или Калди), живял през IX в. Той бил сериозен и отговорен човек. Един ден неговите кози не се прибрали в кошарите и Калди тръгнал да ги търси. Когато ги открил, се учудил на странното им поведение – те подскачали сякаш от радост около храст с червени плодове. Калди забелязал, че козите му  са яли от тях и решил да ги опита и той. Скоро и самият козар започнал да танцува около дървото. В този момент Аукуба /Aucuba/ -монах от съседен град, минал покрай Калди и неговите кози. Той бил много изтощен от дългия път, който изминал без да спре да поспи и да се нахрани. Аукуба забелязал, че Калди и неговите кози се държат необикновено и тъй като бил гладен решил и той да опита от червените плодове. Изведнъж се почувствал бодър и отпочинал. Той взел малко плодове и когато се прибрал вкъщи ги смесил с друга храна и приготвял отвара от кафейните плодове, с която снемал умората и изтощението по време на продължителните религиозни церемонии. Слухът за невероятното действие на неговите напитки бързо се разпространил в другите градове и манастири. Аукуба станал много богат, но никой не знае какво е станало с Калди.

       В  средата на XIV в.в Йемен при ритуалните си обреди, религиозните ереси на суфиите употребявали количества кафе, навик, който възприели от суфия Ебу-и-Хасан Сазили, основател на ордена Сазили. Според преданието, отивайки на поклонение в Мека той сварил и изпил сока от зърната, които са му били поднесени и така открил чудодейните свойства на ободряващата напитка. С течение на времето, последователите на Сазили разпространили кафето в Мека, а по – късно и в Кайро.

       Първоначално разпространението на кафето ставало бавно. Използвали го главно като лечебно средство при слабост и умора. Освен това самата „одисея“ по разпространението на кафейното дърво се оказала доста дълга и сложна. Арабите, стремейки се да съхранят тайната на своето откритие, отказвали да изнасят сурови семена кафе, обяснявайки, че ако не са предварително изсушени и изпечени, ще се повредят и станат негодни за употреба. Многочислените ислямски поклонници, посещаващи Мека, бързо станали почитатели на любимото питие на местните. Скоро започнали да отнасят по родните си места зърна кафе от Мека, наричайки го „ислямско вино“. Поради особено засилилата се страст на арабите към кафето, през 1511 г. висшето ислямско духовенство създало в Мека „Съвет по кафето“. На този съвет след дълго обсъждане било решено, че кафето развращава разума и чувствата на правоверните и ги отвлича от правата вяра. Кафето, както и виното, били забранени. Но не след дълго забраната касаеща кафето била постепенно и благополучно забравена. Разпространението на кафето по света започва през 16- 17 век.

       Според някои източници йеменското кафе е внесено в Истанбул през 1543 г . Година по-късно е започнал системния му внос от Дамаск и Халеп. Арабските търговци пренасяли товари с ценните зърна от Йемен до Джеда, прекосявайки Египет, керваните са стигали до Александрия. От пристанището на Александрия са товарели кафето на търговски кораби с направление Еминъоню и търговските пристани на Босфора.

В следствие от разпространението на кафето са създадени и кафенетата. Те са се появили през последния период от управлението на султан Сюлейман Великолепни. Първото кафене в Истанбул е отворило врати през 1555 г. на площад Тахта–Кале, чиито собственици били двама сирийци. Кафенетата са първото пространство извън дома, посещавано  само от мъже.Това е било място за срещи и разговори за събитията от всекидневието, забавления и убиване на свободното време. Както в повечето случаи, успехът ражда и врагове. Цялата отоманска столица се разделила на 2 лагера — единият на горещите привърженици на кафето, възхваляващи чудесните му свойства. Другият — яростно заклеймяващи го, обосноваващи се с това, че Коранът позволява единствено джамията да бъде сборен пункт на правоверните, а кафето е не друго, а коварен дар на дявола и е забранено от пророка. Султан Сюлейман Великолепни се отнесъл с равнодушие към споровете и вълненията заради кафето. Но неговият приемник Мурад IV бил зле настроен към кафелюбителите. Всички кафенета били затворени, а посетителите им грозяло смъртно наказание, ако не се съобразяват със заповедите на падишаха. Една нощ Мурад придружен от голям патрул, излязъл да извърши проверка. Резултатът - 146 кафеджии и клиенти били заловени, заклани и после окачени за назидание на останалите. През следващите 30 години Истанбул живял без кафенета. Световната история обаче показва, че гоненията не могат да пресекат и унищожат това, което се харесва на народа. Любителите на кафе започнали да ходят до Бурса,  за да пият своята любима напитка. При управлението на султан Ахмет III кафенетата и пивниците отново са отворени в Истанбул. Кафенетата веднага започнали да процъфтяват, придобивайки характер на обществени клубове, където на чашка ароматно кафе и упойващия дим от наргилетата, правоверните обсъждали всякакви въпроси, най-често тези от политиката.

       В Западна Европа кафето прониква по-доста куриозен начин.При обсадата на Виена от турците, виенчанинът Франц Георг Колшитски изиграл важна роля за спасяването на града. Бягайки, турците оставили след себе си чували със “сух черен фураж”. Колшитски, който бил живял в турция, се досетил че това е кафе и поискал чувалите като награда за заслугите си. С тези чували отворил първото кафене в централна Европа. Пак той подобрил вкуса на напитката като пречистил смляната смес през филтър, добавил мляко и го подсладил. Така се появило виенското кафе.

През 1600 г. италиански търговци започнали да внасят кафе в западна Европа., но поради високата му цена то било достъпно само за аристократите. Използвайки турската опасност, съветниците на папата го подтикнали да обяви любимото питие в Османската империя като част от неверническата заплаха. Той обаче решил да го благослови, като по този начин разрешил на вярващите християни да пият кафе.

       Разбира се и в Европа кафето среща яростна съпротива. Най-ревностни противници му били търговците на бира, за които то станало опасен конкурент. Дълго време то е екзотична, скъпа и недостъпна напитка. Арабските търговци, опасявайки се от загуба на монопола си над търговията с този ценен продукт, много строго охранявали суровите зърна. Дълго време търговци, пътешественици и дипломати се опитвали тайно да пренесат и засадят в Европа ценните семена.Холандците били първите европейци, на които се удало да отгледат фиданка кафейно дърво. През 1616 г. холандеца Петер ван дер Брок, който се занимавал с търговия в йеменското пристанище Мока, завръщайки се в родината си, посадил няколкото откраднати зърна в ботаническата градина в Амстердам, а шведският учен и негов приятел Карл Линей отгледал от тях няколко фиданки „Кафе Арабика“. През 1658 г. предприемчивите холандци създали и своя плантация кафе в колонията си на о. Цейлон (днес Шри Ланка).

        Първото публично представяне на кафето във Франция се осъществило през 1664 г.,  когато на официален обяд в Лувъра Людовик XIV го опитал за пръв път. Впоследствие кралят издал указ, с който одобрил харесалата му напитка. Но всъщност откритото появяване на кафето във Франция е няколко години по-късно, през декември 1669 г. Това време е свързано със сложна дипломатическа борба, която водели помежду си Франция и Турция. Представителят на турския султан Мехмед IV — Сюлейман Мустафа Ага бил приет в двореца Сен Жермен ан Ле. До самото си заминаване той черпел гостите си с неизвестна напитка. Дипломатическите контакти не донесли някакъв положителен резултат, но затова пък кафето очаровало французите. Екзотиката на турската кафейна церемония — ярки, пищни и скъпи дрехи, слуги-негри, гореща, черна напитка с непривичен вкус и възбуждащ аромат се преплитал с уханието на тежък и омайно сладък ориенталски парфюм — всичко това поразило въображението и „запалило“ френските аристократи. И само няколко години след това, за разлика от холандците, французите получили една шепа качествени зърна кафе без да крадат, по съвсем честен начин. Тези зърна били подарък за краля на Франция — Людовик XIV, от султана на Йемен в знак на благодарност, че френският кралски лекар излекувал сериозно заболялото му ухо. И така през 1714 г. било засадено и първото кафейно дърво в парижката ботаническа градина. Людовик XIV се оказал страстен любител на кафето. Знаейки това и в знак на добра воля, холандската кралица му подарила фиданка кафейно дърво, което било посадено при поникналите вече растения в парника на парижката ботаническа градина. От израсналите фиданки впоследствие били създадени кафейни плантации във френските колонии в Южна и Централна Америка и Карибите.

Първите няколко екземпляра кафейни дървета попаднали на о. Мартиника в Карибско море около 1720 г. благодарение на огромните усилия на Габриел де Клие, който първоначално се опитал да убеди парижките власти да му дадат няколко кафейни дръвчета, които да засади на острова. Получил отказ и сам откраднал 3 броя. Според преданието пътя му бил осеян с препятствия и капани— опитали се да му откраднат скъпоценната стока, обявили го за холандски шпионин, който нарочно изнася фиданките от Франция, макар че о. Мартиника бил френска колония, водата за пиене започнала да не достига и се наложило да дели своята дажба  с фиданките. Въпреки пречките ценният товар достигнал своята цел и едното от кафейните дръвчета било пресадено в Пребер, където за неговото култивиране се грижели роби. През 1726 получили и първата реколта от кафе. А през 1777 г.  в Мартиника вече растели между 18 и 19 милиона кафеени дръвчета.

       Иначе първите сведения за потреблението на кафе на новия континент датират от 1668 г. Много бързо след разпространението на ароматното растение там, жанрът кафене станал популярен в Ню Йорк, Филаделфия и Бостън.От развилата се кафейна плантация на о. Мартиника впоследствие разнесли кафето из Хаваите и Мексико, и на болшинството острови в Карибско море. След Мартиника новата ценна култура стигнала първо до холандската колония Суринам, после във Френска Гвиана и Бразилия

       В Италия кафето се появява в средата на 17 век. Венецианските търговци, узнавайки за чудотворното му въздействие върху организма, незабавно реагират и през 1645 г. на площад „Сан Марко“ във Венеция се открива първото кафене — „Кафе Флориан“. И до днес то е едно от най-известните и скъпи кафенета не само във Венеция, а и в целия свят. Италианците така се влюбват в кафето, че много скоро то става елемент от ежедневието им. Нещо повече — то става и тема на редица театрални представления като например известната пиеса на Карло Голдони "Магазинче за кафе". Феновете на кафето издавали и списание - "Il Caffe", което просъществувало само от 1764 до 1767 г., но дискутирало темите, които се обсъждали в кафенето: политика, право, наука и литература, карнавала.

     Според легендата монасите-капуцини от един от манастирите, разположени северно от Рим, открили капучиното — може би най-известното днес италианско кафе. Като всички аскети, и те били лишени от земните радости. Е, измислили своя мъничка такава — да пият кафето само с мляко, което преди това разбивали над гореща пара до получаване на обилна, пухкава пяна. Но за да бъде млечната пяна по-устойчива, в процеса на разбиването добавяли и по лъжичка гъста сметана. Така нелекият им път към Бога станал даже прекрасен. Славата на чудесната напитка бързо се разнесла из цяла Италия.

        И понеже светът постоянно върви към усъвършенстване, самоукият механик Дузепе леко изменил технологията на приготвяне, изобретявайки първата "машинка" за капучино. Тя се състояла от две отделения. В първото се нагрявала вода до пара, която по тръбичка попадала във второто отделение, а там с бъркалка се разпенвало млякото. И до днес всички кафеварки за капучино работят на този принцип. Появили се нови термини с италиански произход, отнасящи се до кафето: "баристас" - тези, които умеят да приготвят еспресо, капучино, кафе-латте (кафе с мляко), кафе-ристретто (много силно), кафе-макиато (еспресо с мляко), кафе кон панна (кафе със сметана) ... И, мамма миа! - през 1948 г. италианският "баристо" Ашил Гаджия изобретил кафеварка-еспресо, което довело до революция в приготвянето на кафе-еспресо, т.е. "кафе под налягане".

        В консервативна Англия първото кафене било своевременно открито, но не в столицата, а в академичен Оксфорд през 1650 г. Две години по-късно дошъл ред и на второто кафене — вече в Лондон. По това време кафето струвало едно пени, а основните клиенти били студентите, които дори смятали, че срещу едното пени в кафенето научават повече, отколкото на лекциите в университета. Новооткритите кафенета след това се "специализирали" горе-долу по следния начин - юристите се събирали в "The George", за медиците любимо място станало "Baston". Скоро кафенетата станали популярно място за изява и сред хората, изповядващи антиправителствени идеи, но когато крал Чарлз II решил да закрие тези "порочни" места, неговата забрана просъществувала едва 11 дена. Надигналата се силна протестна вълна го принудила да промени волята си. Вратите на кафенетата се отворили отново, а репутацията на краля поувяхнала. Все пак в края на краищата основна напитка на англичаните си останал чаят, а не кафето, благодарение на Източноиндийската компания, която доставяла от Индия доста по-евтин чай. Англичаните иначе пренесли кафето в Ямайка, където днес се отглежда един от най-прочутите и скъпи гурме видове кафе, Blue Mountain. През 1675 г. в Англия вече са съществували повече от 3000 кафенета.

        Първият кафеман в Русия очевидно бил царят Алексей Михайлович Романов, комуто придворният лекар Самюел Колинс през 1665 г. започнал да предписва "познатото от перси и турци варено кафе" като "изрядно лекарство против надменност, настинка и главоболие". Но църквата считала, че кафето размътва мозъка и се стараела всячески да се противопостави на разпространението му. Синът му Петър I пък се „заразил“ от кафемания при посещението си у Николас Витсон —- предприемач и търговец на кафе в Холандия. С присъщото си усърдие Петър I започнал да внедрява чудодейната напитка сред своите поданици. Царят повелил щедро да черпят с напитка от задморската билка на всички големи събирания и балове в двореца, дори и просителите в канцеларията и посетителите на царския музей. След Петър I покровителка на кафето станала Анна Йоанновна Романова, императрица Всероссийска, по чието нареждане през 1740 г. като едно от увеселителните заведения се открива „Дом на кафето“. Малко по-късно нов тласък в разпространението на кафето в Русия дали руските офицери, пребивавали във Франция през войната от 1812 г. Там те придобили навика да пият кафе и при завръщането си го въвели като елемент при посрещане на важни гости. Открити били и първите кафе-сладкарници, но по правило в тях влизала само светска отбрана публика. Не след дълго обаче в Москва и Петербург се появили и първите "литературни кафенета", където започнала да се събира интелигенцията. Кафеманията дотолкова се разраснала, че в края на 19 век дори женската прислуга, постъпвайки на работа, се уговаряла за полагаща се „кафе-почивка“. През 1884 г. в Петербург се открила международна изложба по градинарство. На нея всички многобройни желаещи имали възможността да се научат на изкуството да пекат кафе и да приготвят напитка от него. След тази изложба вносът на кафе в Русия се увеличил неимоверно.

Бразилия станала кафейна държава по малко романтичен начин. В XVIII век между френска и холандска Гвиана се случил пограничен конфликт. Роля на посредник за урегулирането му приела Бразилия. За глава на делегацията бил назначен Франческо де Мело Палета. До приключване на мисията си той се сприятелил с местния губернатор и го помолил за фиданка кафе, но понеже износът бил строго забранен, той, уви, му отказал. Палета успял да помири страните и преди да си тръгне организирал банкет в чест на подписването на примирието. На този банкет били поканени видни гости, естествено и губернаторът с жена си. А тя очевидно харесала умиротворителя, защото при изпращането му на следния ден му подарила букет цветя, сред които имало и резници от кафейно дърво. След известно време благодарение именно на тях, Бразилия се превърнала в кафейна империя, чиито огромни плантации са "родени" от букета на една жена. Когато в средата на XIX век странна болест нападнала растенията в плантациите на Югоизточна Азия, Бразилия изплувала като главен световен производител на кафе - позиция, която пази и до днес.

       И в Индия кафето се появява почти по същото време. Легендата разказва, че през 1670 г. мюсюлманският поклонник Баба Будан тайно изнесъл от Мека само 7 кафейни зърна, скрити в пояса му. Тези зърна той посадил в родното си място — Южна Индия, областта Чикмагалур. Днес този първи сорт индийско кафе се нарича „Old Chick“ и представлява 1/13 от износа на кафе от Индия. В чест на своя сънародник благодарните индуси нарекли родния му град Баба Будан, в чиито покрайнини и днес хората отглеждат кафе. А първите големи кафейни плантации в Индия са създадени от англичаните през 1840 г. в южните области на страната - около планината Майсур. След получаване на независимост през 1949 г. в Индия се създава самостоятелен отрасъл по отглеждане и производство на кафе. Понастоящем Индия е един от най-големите производители и износители на кафе в света.

Port wine

Портвайнът се смята за олицетворение на британското вино, създадено от самите тях за собствения им вкус и пазар.Още в средата на 14в. е съществувало търговско споразумение между Лисабон, Опорто и Лондон, а по времето на Хенри III британците основават търговски представителства с почти дипломатически статус в Лисабон, Опорто и Виана. Всъщност англичаните винаги са предпочитали френски вина, но когато се намирали във война с французите, се обръщали и към португалската продукция. Трябва да се отбележи, че по това време тя била доста горчива и кисела. Разрешаването на проблема се удало на двама английски търговци през 1678г. В манастира Ламего на реката Дуро, на около 90 км от Опорто, абатът им предложил деликатно, леко сладко червено вино, което било за предпочитане пред всичко сервирано им досега. Абатът им разказал, че преди виното окончателно да ферментира, той добавял известно количество винен дестилат.
За да можело виното да стане търговски продукт, който да преживее транспорта до Англия, трябвало да се намери начин за стабилизирането му. За тази цел, преди товаренето му на корабите, му се прибавяло известно количество дестилат, но доста време след като е приключила ферментацията. Едва през 1730г. се налага практиката на добавяне на дестилата по време на ферментацията и се оформя стилът портвайн, който познаваме днес.
Любопитен факт: макар и смятан за британска напитка, огромна част от портвайна, особено по-леките стилове, се консумира във Франция.
След години на непостоянно качество и последиците на този факт върху потреблението, през последните години висококачественият портвайн отново се радва на стабилно търсене.
Регион
Районът за производство на портвайн е първият класифициран винен район в света. През 1756г. маркиз де Помбал определя границите на района за производство на портвайн в Португалия: по течението на реката Дуро и нейните притоци, южно от града Песо да Регуа (накратко Регуа) до испанската граница.
Долината на р. Дуро е едно от най-невероятните места, където човекът е решил да засади лозя. Дори най-лесно достъпните имат наклон от 60%. В началото разположени на миниатюрни тераси, укрепени от вертикални стени, в днешни дни, благодарение на булдозерите и динамита, лозята са по-достъпни и лесни за обработка.
Търговията е концентрирана в Опорто – най-важното пристанище на Португалия след Лисабон.
Климат
С годишна сума на валежите от 1200 мм годишно Опорто има репутацията на вторият най-влажен град в Европа. Климатът е континентален, със сухо и горещо лято и студена зима. Температурите по горното течение на Дуро достигат 40°С през лятото, често по време на беритбата не падат под 30°С.
Сортове грозде
Малко са районите по света, в които цари такова разнообразие на сортове, разрешени за производство на дадено вино. Тук са 48, но се предполага, че се отглеждат двойно повече. Традиционно в едно лозе се отглеждат много сортове и често лозарят не е съвсем сигурен точно какви сортове има. При големите изби и търговски къщи ситуацията е по-различна: те инвестират в засаждането на големи площи от конкретни сортове, които са най-подходящи за тяхната продукция.
Портвайнът винаги е купаж.
Най-важни са следните червени сортове:
- Тинта Рориш – испанският сорт “Темпранийо”, дава финес на купажа. По-скоро лека категория вино според португалските разбирания.
- Турига Насионал – Най-висококачественият сорт от долината на Дуро; дава силно оцветено, таниново вино с богат аромат.
- Турига Франкеса – подобен на Турига Насионал, но с по-висок добив и още по-интензивен букет.
- Тинта Као – мънички чепки с още по-малки гроздови зърна; ограничено разпространение.
- Тинта Барока – в добри години дава вино с високо захарно съдържание, интензивен цвят и мощен нос. Узрява рано и може да придаде на виното неприятен вкус на “изгоряло”, ако не бъде бран навреме.
- Сусао – днес по-високо ценен в Австралия и Калифорния, отколкото в района на Дуро. Интересно е, че сортът има червена месеста част.
За сравнително малкото количество бял портвайн се използват главно следните бели сортове:
- Рабигато, Кодега и Малвазия Фина.
Технология
След беритбата от първостепенна важност е бързото и максимално екстрахиране на багрилните и танинови вещества. Традиционно това става чрез тъпчене с крака. Гроздето се изсипва в големи съдове от гранит (lagares) и в продължение на 12 часа се тъпче с крака от работниците. Първите два часа се състоят в равномерно крачене нагоре и надолу, след което следва приблизително двучасово танцуване с неравномерни стъпки. Това продължава до късна нощ, съпровождано от музика. По време на настъпващата ферментация, шапката се потапя непрекъснато с дървени гребла.
Методът е доста трудоемък, но и много ефективен. Практикува се от реномираните изби за най-качествените им продукти или за Винтидж Порт. За останалия портвайн се използват резервоари за автовинификация с електрически помпи.
Спиртоване
Когато чрез ферментацията мъстта достигне алкохолно съдържание от 6-9 об.%, тя се прехвърля в бъчва и се подсилва със 77%-ен алкохол. Съотношението алкохол - вино е 1: 4. Алкохолът прекратява работата на дрождите, а с това и ферментацията. Кога точно се добавя алкохолът зависи от желаната сладост в крайния продукт. След подсилването ципите се отделят, тъй като в противен случай алкохолът ще екстрахира прекалено горчиви танини.
Отлежаване 
След спиртоването, на пролет виното се прехвърля в складовете на търговците на южния бряг на Дуро, където по-умереният климат е по-подходящ за отлежаването му. Само малка част от портвайна остава за отлежаване по горното течение на Дуро, тъй като се смята, че летните температури му придават специфичен препечен вкус.
В складовете виното отлежава в традиционни бъчви (Pipes) с вместимост 550 или 534 литра.
Портвайн стилове
Съществуват различни стилове портвайн в зависимост от тяхното качество и технология на производство, както и в зависимост от това, дали се касае за продукт от една реколта или за купаж от различни реколти. Отлежаването протича за по-дълъг или по-кратък период от време в бъчва или в бутилка.
Най-важните стилове портвайн, започвайки с трите най-леки и непретенциозни стила, са:
White Port – произведен от бяло грозде. Отличава се със златист цвят и по принцип е почти сух или сладък – етикетът трябва да дава информация за това. White Port няма реколта, отлежава в бъчва и е около 2-3 годишен.
Ruby Port – младо, плътно вино от различни реколти, отлежавало в бъчва, обикновено се продава след 3 годишно отлежаване. Някои висококачествени вина с надпис “Reserve“ на етикета са отлежавали приблизително 6 години.
Tawny Port – предлага се в различни качествени степени.
- В най-лекия си вариант Tawny Port представлява комбинация от Ruby и White Port, която в чашата се разпознава по розовеещия кант по края на течността.
- По-качествените Tawnys се развиват едва след по-дълго отлежаване в бъчва. Отличават се с мекота и загладеност и с ръждиво червен кант на течността в чашата.
Tawny Port с обявена възраст – Според португалския закон портвайнът може да бъде етикетиран само като 10, 20, 30 и над 40-годишен. За да има право да получи такъв етикет, търговецът трябва да докаже, че в склада си има достатъчно количество вино от тази реколта и че характерът на виното отговаря на обявената възраст. Обявената възраст е по-скоро средна отколкото минимална стойност. Етикетът трябва да носи годината на бутилиране и да посочва, че виното е отлежавало в бъчва. Това са най-фините и висококачествени Tawny Ports и най-добрите от тях се числят към елита на региона. Те не образуват утайка, следователно нямат нужда от декантиране. След отварянето им трябва да бъдат консумирани в рамките на няколко седмици.
Vintage Character Port – комбинация от висококачествени вина от една или няколко реколти, която преди бутилирането е отлежавала до 5 години в бъчва. Виното е с мощно тяло и с богат плод и може да бъде консумирано веднага след бутилирането му. Среща се все по-рядко.
Crusted Port – Доскоро този британски специалитет не е признаван за самостоятелен стил в Португалия. Става въпрос за висококачествен Ruby Port, който се бутилира млад и образува утайка (crusts), докато отлежава в бутилката. Трябва да се декантира.
Late Bottled Vintage Port (LBV) – това е вино само от една реколта или година, която не е необходимо да е “декларирана” година (виж Винтидж Порт по-долу). Преди бутилирането отлежава между 4 и 6 години в бъчва. Днес се среща предимно стилът, който отлежава 6 години, бутилира се готов за консумация и няма нужда от декантиране. Етикетът на LBV-Порт трябва да указва както годината на бутилиране, така и тази на реколтата. Трайността му след отваряне е няколко седмици.
Colheita Port (Колхейта Порт) – висококачествено вино от една реколта. Отлежава в бъчва до непосредствено преди продажбата му. Минималният срок за това е 8 години, но практиката показва значително по-дълго отлежаване. При този стил всъщност става въпрос за много фин, отлежал Tawny-портвайн, който няма нужда от декантиране. Освен реколтата, на етикета трябва да се отбележи, че виното е отлежавало в бъчва и кога е бутилирано. Колхита-портът е високо ценен от португалците.
Vintage Port – Едно от най-дълголетните вина на света. Винтидж портът представлява изключителен продукт от една специална година, произведен от най-добрите лозя и бутилиран още докато е двегодишен. Плътният, интензивен и богат на танини Винтидж порт се развива бавно и достига най-добрата си форма след минимум 20 години. Образува значителна утайка и трябва да бъде декантиран. След отварянето му трябва бъде консумиран в рамките само на няколко дена.
Всяка изба или търговска къща сама решава коя година да обяви за декларирана реколта. Не винаги има единодушие по въпроса. Така например някои търговски къщи са обявили за декларирана реколта годините 1982 и 1983, други – само 1982. За 1985 е налице почти повсеместно единодушие.
Други декларирани реколти са 1994, 1997 и 2000.
Single Quinta Vintage Port – Тези висококачествени вина са продукти на една единствена изба (quinta) и обикновено най-престижните й. Подобно на Винтидж порт и те не се произвеждат всяка година. Обикновено са от реколти, които не са били толкова добри, че да бъдат официално декларирани. Независимо от това, тези вина се отличават с много високо качество, а производителите обикновено са най-реномираните изби в региона. Single Quinta Vintage Port отлежават докато достигнат относителна зрялост.
Други, подобни на портвайна, вина са мадейра и малага.

Мадейра
Мадейра, освен името на известния португалски остров в Атлантическия океан срещу бреговете на Северозападна Африка, е и името на идващото от там ликьорно вино. Площите с лозя за производство на мадейра днес възлизат на около 1800 хектара. В зависимост от сорта, на ферментация се подлагат или гроздовата каша, или само мъстта. Чрез добавянето на 95%-ов алкохол ферментацията се прекратява и виното се подсилва до около 17-18 об. % алк. В зависимост от използвания сорт грозде се различават различни видове мадейра. Обикновената мадейра – познатото по цял свят вино за готвене - се произвежда от сорта Тинта Негра Моле. По-качествената мадейра се прави от сортовете Серсиал (Sercial), Вердельо (Verdelho), Буал (Bual) и Малвазия (Malvasia, наричан още Malmsey). Серсиал е сухо вино със светло жълт цвят; Вердельо – по-сладко и със златист цвят – и двете вина са подходящи като аперитив. По-тъмното, тежко и доста сладко Буал се препоръчва като десертно вино; при Малвазия става въпрос за плътно, мазно вино с цвят на старо злато и интензивен вкус. Купажите от различните сортове грозде, които се срещат на пазара, могат да са dry (сухи), medium (средно сладки) или sweet (сладки). Върху етикета на вина, отлежавали 3 години в специални помещения, наричани Estufas, се среща определението “Finest”. Мадейра, отлежавала 5 години и произведена от гореспоменатите качествени сортове грозде, има право да носи “Reserve” или “Reserva” на етикета си. 10-годишната мадейра се нарича “Reserva Velha” или “Special Reserve”, a 15-годишната – “Extra Reserve” или “Exceptional Reserve” и се намира много рядко. Особено качествена е отлежавалата 20 години мадейра – “Fresqueira Vintage”.
Вина от една реколта, означавани подобно на портвайна като Винтидж, вече почти не могат да се намерят. Те принадлежат към едни от най-трайните вина на света, които могат да доживеят до 100-годишна възраст, запазвайки качеството си.

Малага
Испански град на Средиземно море в областта Андалусия и център на някога процъфтяващ винарски регион. От повече от 110 000 хектара лозови насаждения днес са останали само 900. От известното испанско десертно вино Малага (DO Malaga) се произвеждат 25 000 хектолитра годишно. Това сравнително малко количество се разпределя между не по-малко от 16 различни стила малага. Срещат се: сортови и купажни вина; вина отлежавали в солери (виж шери); тъмни и много сладки вина; кехлибарени и сухи вина в стила на шери Амонтиядо; вина, произведени от стафидизирано грозде, които след ферментацията се подслаждат с гроздова мъст и се подсилват с алкохол; вина, подсладени с гроздова мъст преди ферментацията и подсилени в последствие с високо процентов алкохол и др. В зависимост от стила на виното, малагата съдържа между 15 и 23 об. % алкохол.

Pastis

Мнозина от нас са убедени, че любимото пиво на французите е виното. Всъщност от 1932 година, анасоновата напитка Ricard постепенно и напълно печели сърцата им. Тя отговаря на вродения им усет към изисканост и умереност във всичко.

Не се заблуждавайте и не търсете прилика между Ricard и останалите подобни питиета с анасон като узо, самбука, мастика или абсент.

Единствено Ricard се произвежда чрез механично извличане на екстракти от изцяло натурални съставки. Освен анасонът, това е женското биле, напълно запазено благодарение на 45-те градуса алкохолно съдържание. Пастисът не оставя вкус на растителна смола, след консумирането му, както други анасонови питиета.

Наричат Ricard “френското мляко”. Неговият символ е слънцето, защото произхожда от слънчева Марсилия. Цветът на приготвената за пиене напитка, също е слънчев, млечно жълт. И производството на пастиса е свързано със слънцето. Към алкохола се добавят специални билки- звезден анасон от Китай, средиземноморско женско биле (или сладко коренче) и типичните провансалски подправки. Те напълно естествено отлежават в алкохола, без да се подгряват допълнително, а просто се остават под лъчите на топлото, марсилско слънце. Процесът се нарича мацерация.

Ricard никога не се консумира като концентрат, а се разрежда точно 1: 5 (една част Ricard към пет части студена вода). Можете да прибавите и лед, но запомнете едно важно правило, за да избегнете пресичането на напитката. А то гласи, че ледът се добавя, след като сте смесили Ricard с вода. Добре е водата да е с високо качество и да е минерална, а не чешмяна. Така алкохолното съдържание става 7,5° и питието е подходящо за аперитив и освежаване.

Пастисът Ricard се отличава не само с качествата си, но и със самото си създаване.

През 30 –те години на 20 в. марсилецът Пол Рикар (Paul Ricard) решава да създаде абсолютно нова алкохолна напитка. Тогава той пламенно се отдава на събирането на рецепти и информация, както за различни билки, така и за разнообразни аромати, дълго изучава процеса на мацерация и смесването на съставки. Благодарение на събраните знания, Рикар създава рецептата на новия пастис. Създателят на питието сам го представя пред собствениците на барове и ресторанти. Пастисът бързо печели слава, благодарение на няколко основни свои качества. Той е сто процента натурален, силно освежителен е и има благотворно действие върху човешкия организъм и най-вече върху храносмилателната система (заради екстрактите от билки). Не на последно място, питието днес за повечето французи (според изследване това е твърдение на всеки девет от десет души ) е символ за най-добрия анасонов алкохол, защото доставя истинска наслада.

Производител на Ricard е втората в света и първа в Европа, компания за производство и дистрибуция на висококачествени алкохолни напитки - Pernod Ricard.

Узо

Узо - един от символите на Гърция
От 2006 г. само узо, произведно в Гърция може да носи това наименование
Узо (на гръцки Oύζο) е традиционна гръцка анасонова спиртна напитка.
Узото се консумира охладено или смесено с вода и кубчета лед. Пие се като аператив, дълго и бавно.Може да се консумира чист или смесен с вода.
Вкусът на узото има общо с Арак (ракия в Ливан и Турция), Pastis , (Франция), Самбука (Италия), мастика(Хиос).

Историята на узото се губи във вековете, можеби има общо с производството на Tsipouro (вид ракия), правена е и от монасите на Атон и от тук можеби тръгва първото узо, като вариант на Tsipouro с анасон. Производството на узо започва с гръцката независимост на остров Лесбос, който е родното място на напитката, а днес продължава да бъде основен производител на узо. През 1932 г. за дестилацията на узо започват да се използват медни казани. Най-големият производител днес е Varvayanis (Βαρβαγιάννης), който е разположен в град Plomari, намиращ се в югозиточната част на острова.
узото се приготвя от 96% етилов алкохол в меден казан, като се използва за харакетерния аромат анасон, в някои видове узо се слага и звездовиден анасон, кориандър, карамфил или канела. Подправките са тайна, но те различат различните видове узо един от друг. Използва се и узо мая (μαγιά ούζου), която се смесва с 96% етолов алкохол. Може да се добави и захар и се разрежда с вода за се получи 37,5% или 40% напитка. В най-добрите видове узо като Varvayiannis, Babatzim (узо класик) и Pitsiladis узо маята се разрежда с вода, ако е необходимо се добавя захар, но не се добавя допълнително етилов алкохол, затова и тези марки узо са най-скъпите.
Производството на узо не включва ферментация или дестилация.
Как се поднася узо
Днес в Гърция има зведения ouzeries , различни от таверните и кафенетата, където можете да се насладите на вашето узо с mezedes (мезета) като октопод, салата, сардина, калмари, пържени тиквички и миди. Това е традиционно бавно отпиване на глътка узо смесено с вода и кубчета лед в приятен разговор в очакване на вечерта.
Узо може да бъде поднесено и като апаратив - изстудена бутилка узо, без вода или лед - само ледено студено узо.
Узото е опасно, съдържа захар и можете неусетно да минете мярката си. Затова се смята за грешно узото да се пие “ξεροσφύρι” (xerosfýri, “сух чук”, един идиоматичен израз, който означава “пиене на алкохол, без да се яде нищо, да се пие без мезе”) в Гърция.

Когато се връщам от Гърция винаги нося бутилка узо и метакса. През лятото бутилката узо стои в хладилника. В зависимост от настроението вадя чаши (когато посещавам някоя страна се връщам с чаши, които са свързани с тази страна като спомен) било от Катерини, Санторини или Корфу и наливам узо, като начало на вечерта. И тогава се случва чудото, уж съм в София, а вуждам безкрайното спокойоно море или синьо-белите картини на Санторини.
През лятото поднасям узото с мезета като салата от ситно нарязан зелен лук, няколко стръка зелен чесън, обилно полято със зехтин, лимон и много маслини - това е страхотно мезе за узо.
Или калмари (калмарите панирани с лимон и клонка пресен джоджен и листа мента), октоподи на грил-тиган (от рибния магазин) и гръцка салата - домати, краставица, лук, сирене фета на кубчета, маслини полята със зехтин и лимонов сок и посипана с риган.
Това е едно добро начало на вечерта, спомените за почивката, образа на Зорба Гърка и неговото отношение към света, защото в любовта към живота трабва да има капка лудост, или капка узо.

Absinthe

О, болезнени и сладостни времена: безумният Ван Гог, нещастният Тулуз Лотрек, гениалното момче Артюр Рембо – и малка стъклена чашка с мътнозелена течност. Течността е абсент. Дяволски горчива настойка от пелин, от 40 до 75 градуса, откриваща третото око на човека, ако се вярва на поетическите фантазии.

Абсентът е бил забранен за употреба във Франция и САЩ на превала между 19. и 20. век Хората, които пиели абсент, изглеждали много зле – разсеян поглед, нервност, граничеща с истерия. Защо? Работата е в това, че в състава на абсента влиза туйон. Тази субстанция не е напълно изучена, но се предполага, че именно тя притежава наркотичното свойство, „пробуждащо” третото око. Ако се прекали с дозата, човек не само пада под масата, но и изпада в конвулсии и загубва съзнание. Колкото и да е странно, абсентът не е забранен в Русия, Чехия и Швейцария. Историците казват, че абсент се пие много отдавна.

Още древните египтяни са познавали и ценили настойката от пелин, заради полезните свойства, които притежава. Хипократ съветвал тя да се приема при гръдни заболявания, ревматизъм, жълтеница, анемия. Разбира се, не може да се сравнява съвременният абсент с египетската настойка. В днешното питие влизат екстракти от фенхел, маточина, анасон. За да могат етеричните масла да се съхраняват в разтворен вид, е необходима висока концентрация на спирт -75 градуса. Сега абсентът е от разгорещяващите силни спиртни напитки, а преди години..... Всъщност той отдавна се е стремил към този статус.

Purl, с който са се глезели английските Тюдори, представлява бира с настойка от пелин. В град Кювие, Швейцария, мадам Хенриод изготвила лечебно питие и влязла в историята като прародителка на съвременния абсент. Има спор между мадам Хенриод и доктор Пиер Ординер за първенството на създаването на питието, но това не е толкова интересно. По-важно е това, което е направил с рецептата някой си Анри –Луи Перно. Като предприемчив човек, той направил малък завод за производство на абсент. Едва по-късно се създава абсентът, в който анасоновата нота става водеща, изтласквайки пелина. За придаване на напитката на наистина упоителен колорит, започнали да я боядисват с хлорофил. Ето откъде е този отровноизумруден цвят, толкова подходящ за третото око.

Абсентът и Перно пожънали лаврите на популярността, когато френската аристокрация оценила напитката. Триумфът на абсента в Европа започнал. А продажбите на вино паднали със 70 %. Абсентът – евтин, необикновен и модерен, заел главата, ума и сърцето на публиката. Господин Перно бил забравен.

Днес абсентът е забранен. Но не са изчезнали ручейчетата абсент, струящи по тайните места за пиене в Европа. И така, ние не сме „за” абсента, не сме и „против”. Ние сме за новите емоции и усещания. И за това, да си губим главите само по любимите, а да се опияняваме само от целувки.

Как да се пие абсент?

Отначало трябва да се отбележи, че абсентът е доста горчива напитка. Особено тази, която се продава в магазина. Ако си я направиш сам, няма да е толкова горчива. Традиционно в абсента наливат хладна вода през бучка захар, поставена на специална надупчена дървена лъжица. Водата разтваря захарта, която се смесва с абсента. Сладката вода помага да се скрие горчивият вкус. Съществува мнение, че сладката вода е катализатор за действието на туйона. Когато водата се смесва с абсента, напитката помътнява и се получава бял цвят с оттенъци на жълто и зелено. Този ефект е получил името louche. Помътняването се дължи на това, че разреденият с вода спирт не е в състояние да удържи етеричните масла, съдържащи се в абсента, и те изпадат от него. Най-доброто съотношение за разреждане с вода на абсента е 5 части вода към 1 част абсент. Да се превъзмогне горчивият вкус на абсента помага резенче лимон.

Начини за употреба

Френски

Налива се в стъклена чаша една част абсент. Поставя се на края на чашата специална надупчена лъжица. На нея се слага бучка захар. Наливат се в чашата 3 части вода през захарта така, че тя да се разтопи. Полученият сироп се смесва с абсента.

Чешки

Върху нагрята метална лъжица с отвори се поставя бучка захар. Лъжицата се поставя върху чаша и отгоре се налива абсент. Получава се смес от разтопена захар и леко затоплен абсент.

Налива се в бокал една част абсент. Топва се мокра лъжица в захар или върху нея се слага бучка захар. Може да се потопи лъжицата със захарта в абсента. Може абсент да се налее в лъжицата със захарта. Запалва се захарта, напоена със спирт, и се накапва полученият карамел в абсента. След това се разрежда с три части вода. Този способ е опасен с това, че абсентът в чашата може да се запали, така че трябва по-внимателно да се изпълнява.

Руски

Прави се захарен сироп, като се смесват захар и вода. След това абсентът се разрежда със захарния сироп. Това е най-простият и ефективен начин за смекчаване на вкуса на абсента.

Може да се пие абсент в чист вид, силно охладен. Количеството е 30 грама.

Коктейл „Желание”

Приготвя се на основата на любимата напитка на френската бохема – абсент.

Съставки:

25 гр. абсент, 50 гр прясно изстискан сок от лайм. Коктейлът трябва внимателно да се смеси, за да се превърне 75 – градусовата настойка в дамско питие.

Коктейл „Бомба”

Ефектът наподобява вече познатата Текила - бум, но съставките в дадения случай не са евтини. Смесват се :

25 гр абсент и 25 гр коняк Henessy V.S.O.P.

Цветът на получената напитка не е привлекателен, но ефектът е поразителен, затова немците ласкаво я наричат ”атомна бомба”.

HAVANA CLUB

A new winter warmer has joined the Havana Club rum range in the shape of Cuban Barrel Proof. As the name suggests, the premium Cuban Barrel Proof is bottled straight from the barrel, unlike other rums, and aged for an average of ten years. To achieve its smoky taste, the blend of venerable rums is finished in specially selected young casks, a process which earned it a gold medal at the 2008 San Francisco World Spirit Awards. Ideal for sipping, cigar in hand, or in a short cocktail such as the Old Fashioned or (perhaps more appropriately) the El Presidente.
Jamie Millar 

HAVANA CLUB RUM is the only original Rum from Cuba, which is also famous in the international Rum world. Cause of the fact, that this is a cubanian product, on the bottle is the seal of the Cubanian state on its label. Fans of the Rum world esteem its unique choice and its Premiumquality. It is distilled from the best cubanian sugarcaine and gets, cause of the storing in the special area of Cuba its unique quality.

HAVANA CLUB RUM matures, depending of the quality, more years, that it attaines its fine, mild and light flavour. This storing gives the rum also its colour, which is from strawyellow, golden and bernstein up to goldbrown. On principle You can maintain: The longer the HAVANA CLUB RUM in the oakbarrels is stored, the darker will be its colour and the riper and milder will be its flavour. Rum fans know, what I mean.

Only a few bottles of this limited kind of HAVANA CLUB RUM will be imported to Germany. It is stored 15 years in special cubanian oaktrees. Its official Salesprice is normally more than 200 EUR, so that the buy of this bottle is also an investment, because:  Should Fidel Castro, the inofficial CEO of the distillery HAVANA CLUB RUM, die, so the price of this bottle will very fast shot up...

Originally packaged in the presentbox, of course unopened and with the real cubanean seal on the bottle.